До морето и назад 21-24.08.2015

Тази година, по добро стечение на обстоятелствата и малко въздушни пари, успяхме да направим една кратка четиридневна ваканция.

Целия маршрут

 Ден Първи / 470км.

 

Излишно е да споменавам че беше хладно и влажно, то все така ни върви тая година по вода. Пихме по кафе на разклона за Подбалканския и яхнахме пътя. На Буново спряхме за традиционна фас-пауза и да се порадваме на прокрадващото се из зад облаците слънце.

Слънчице изгееей

Маршрута до Калофер вече ни беше познат, така че просто се наслаждавахме на усещането да си на път с мотоциклета. На Лукойла в Сопот изпихме по кафенце,

а на Казанлък заредихме гориво. И от там като се почна един вятър…

Времето в Сопот е много хубаво . . . на снимката.

 Издуха ни и мозъците, и без ръце останах, абе веселба, и до Карнобат все така. 

Малко преди това обаче, на разклона за с. Желю Войвода видяхме крайпътно пазарче за плодове и зеленчуци. Произвеждаха хората всичко, и го продаваха край пътя. 

Бяхме прегладнели и уморени от борбата с вятъра та спряхме да се подкрепим с праскови, смокини и цигарка естествено. В Карнобат вече виехме от глад и спряхме на първото изпречило ни се на пътя кръчме, което обещаваше топло шкембе и скара. 

Хапнахме прилично, и на прилична цена. И тук не мога да пропусна кощунството което извърши Кака . Може ли да си в Карнобат  и да си поръчаш Пещерска  - ерес, ереееес .

Вече сити и обнадеждени от разкъсаните облаци отново яхнахме Маша. До Айтос беше добре, но едва що подминахме табелата „Айтоски проход - отворен” и започна да ръми.

В слънчево време прохода сигурно щеше да е много красив и приятен за каране. 

Слаб трафик, равен терен, въпреки че асфалта е доста старичък, приятни и леки завои.

Но в тая влага, навлечени с дъждобраните не можахме да се насладим напълно на този участък, което обаче е повод да се върнем отново, стискайки палци времето да е с нас.

Така между капките стигнахме и Чудните скали. 

Камъни като камъни, кво да им опишеш – трябва да се види, за да се почувства. 

Както и язовир Цонево – огрооомен е.

 

Камъни, ма па красиви камъни

 Дъжда вече си валеше сериозно, и през оставащите 75км. на моменти се чудех дали пък не карам лодка. Е имаше и затишие на моменти, но общо взето си ни валя сериозно до Бяла. Е, сефте. Единственото за което ме е яд е че не можах да се накефя на гледките.

В 21.30 вече бяхме на трапезата с любезната домакиня на почивна  база Верея - г. Бяла.

Четиристотин и седемдесет километра, вятър, дъжд, плодове, шкембе,  

Пещерска, домашна ракийка и мезенца, и сто процента положителни емоции.

Какво повече му трябва на човек за ден първи. Лека нощ. 

Ден Втори / 0км.

Тоя ден нещо не го бяхме обмислили в предварителния план. Идеята беше да направим един плаж, но времето ни провали, а и плаж нямаше. Нямахме никаква подготовка за кратко маршрутче или нещо интересно да видим. Пихме кафе край вълните, намокрих краката в солена вода, размотахме се из Бяла, пълно е с руснаци и цените са олеле, че и повече. Единственото хубаво нещо е че намерихме една баничарница с 

баници почти като от едно време.  

 

 

Негостоприемно беше този ден морето

НУЛА километра – пълна загуба на време.

 

Ден Трети / 350км.

 

 Вече ни сърбяха дупетата и след обилна закуска с баници от едно време, яхнахме седлата. Времето беше хладно, но ясно и сухо – най после. Върнахме се пак през Горен Чифлик, 

но от Гроздьово се отклонихме към Провадия. 

Пътя до там е приказен. Почти нулев трафик, доста запазена настилка, променлив релеф с постоянно сменящи се къси прави и завои. След нулевия вчерашен ден, кефа беше голям. Провадия я минахме транзит и се озовахме на магистралата. Бях гледал някакъв маршрут 

през селата до Мадара, но не помня що не тръгнахме по него. Най-вероятно се омотах нещо.

На Шумен се смъкнахме от магистралата към пит стопа Велики Преслав.

До там пътя също е много приятен за каране. Центъра е приветлив, личи си че се стараят  да го поддържат колкото могат. Пихме и хубаво кафе на центъра там.

 

Велики Преслав

 До Търговище също има хубави гледки и приятен за каране път. От там стъпихме на Е772 Варна-София и въпреки трафика пак си покарахме добре.Малко преди с.Абланица се отклонихме за Ловеч. Еййй, че то било много красиво тука. От едната страна на пътя тече река Осъм, от другата под скалите се вие жп.линията Ловеч-Троян. Това  така да се каже беше черешката  на днешния етап. 

Поуморени, но безкрайно доволни от изминалия ден се настанихме при много любезно възрастно семейство в :

Иванчовата къща

Стаите са чисти и уютни, със собствена баня и тоалетна, и на съвсем приемлива цена-30лв. 

на вечер за стая. Следващия път пак ще потърсим бай Иван, ако имаме нужда от постеля в този район. Наместихме мотора в двора, и излязохме за бърз оглед.В падналия здрач, стария квартал беше доста причудлив, а центъра ми се видя поддържан и жив. 

 

стария квартал Вароша

 

 

 Хапнахме как да е в някво заведение – нищо особено освен цените,  и потърсихме възглавниците. Утре ни чакаше нов ден, нови километри, нови места.

Ден Четвърти / 250км. 

 

Започнахме с кафе на центъра, разгледахме на светло моста на Кольо Фичето, 

 

 

 

обиколихме сокаците на стария квартал Вароша, 

 

 

броихме камъните в ловешката крепост

 

 

 

 

и измерихме с крачки алеята Баш бунар която следва извивките на р. Осъм цели 2км. 

Наближаваше обяд и трябваше да хващаме пътя. Следващата ни цел за деня беше Деветашката пещера. До там се стига по запазен и приятен за каране междуселски път с хубави гледки и минимален трафик. Самия разклон за пещерата е доста невзрачен, но за щастие е обозначен с табела. Стоте метра до бариерата - вход са доста разбити, но се преодоляват с лекота. Паркирахме Маша под носа на портиера, който освен че ни взе два лева по-малко за вход, обеща и да я наглежда. Сигурно от благодарност че не поискахме билетчетата  за входа.

Минахме моста над същата р.Осъм и хлъцнах от изумление.

Огромната  дупка в скалите правеше хората вътре да изглеждат като мравки, все едно са на километър разстояние. Всичкото това пространство над главата те изпълва със някакви странни смесени чувства: Хем се дивиш на красотите изваяни от природата, хем се чувстваш един такъв мъничък и незначителен, стоейки под тази скална грамада. 

 

 

 Преситени от гледката, отморихме на пейката дето и Борис III е отдъхвал, и пак на път.

Слънчевото време, прохладния ветрец, хубавия път и аромата на природа ни съпроводиха чак до Крушунските водопади. Че е красиво спор няма, природата и тук е пипнала с голям мерак. 

 

 

 

 

Обаче да се катериш по тия стъпала и пътечки, на места почти отвесни, с каски, якета ,ботуши, наколенки си е пълен мазохизъм. Но се изкатерихме, че даже и слязохме.

След ободряващото кафе и разхлаждащия сладолед се отдадох на свободни интерпретации за посоката на движение. 

На картата  Плевен беше в ляво,така че дай у левооо – смело и безотговорно. Много приятен за каране път, със прилична настилка, забавни завойчета и много, много природа. В Плевен се допитах до GPSа, и без много лутане се добрахме до Панорамата „Плевенска епопея 1877 г.“.

Там съм ходил два или три пъти като дете, така че оставих Кака сама да си зяпа.

 

 

Аз избягах на паркинга от едни досадно вряскащи дечурлига и разположил се подсянката, бос и гол до кръста с носталгия си спомнях за „прохладата” на път за морето. 

Плевен остана зад гърба ни, усещах как даже и Маша не вървеше с удоволствие, на Долни Дъбник така ми се искаше да завия в дясно към Кнежа и Оряхово…София.

Минахме през градове, села и паланки. Валя ни дъжд, духа ни вятър, и слънце ни гря. 

Видяхме много красоти-и природни, и човешки. 

И доста некрасоти човешки – и в градовете, и в запустяващите селца. 

И хубав асфалт видяхме, ама и доста дупки, и пясък по завоите също. 

Но пък нито за минута не спряхме да се наслаждаваме на пътуването, слънцето, въздуха,природата … и най-вече усещането за свобода .